Марио Николов: Живописта, поезията и музиката изискват едно – озарение и талан 24 януари, 2011 от Велина Ватева Източник: http://www.public-republic.com/magazine/2011/01/66536.php

Изкушение ли са за Вас живописта и поезията? Как им се поддавате и има ли тук устояването място?

Може би, но не в общоприетия смисъл. Ако говорим за изкушението като за желание, съблазняване, нетърпение, дори като вдъхновение – не, за мен живописта и поезията са различни от тези почти „греховни” усещания.
Те обаче са желание да почувстваш цветовете, формата, думите, съблазняване – защото са прекрасни, те са нетърпението да видиш час по-скоро творбата си, вдъхновение, тъй като всяка картина или стихотворение (разказ) ме водят към следващите… Обожавам живописта и литературата като самия живот, защото са истински! Затова им се поддавам безпрекословно, те са частица от божественото.
А устояването – то е просто добронамерен флирт с прибързването, защото почти винаги, когато се поддам на емоциите и на първоначалната идея, не се получава…

Къде се срещат и как общуват живопис, поезия и музика? Това, което ги различава, прави ли ги недиалогични?

Леонардо да Винчи е казал: „Живописта е поезия, която се гледа, а поезията – живопис, която се слуша”. И още: „Душата ни е сътворена от хармония. Музиката е сестра на живописта.”
Те са навсякъде около нас, но човек трябва да има душа, за да ги види, чуе и почувства. Създаването на живопис, поезия или музика изискват едни и същи неща – озарение и талант.
Ако изключим чисто техническите (обективни) разлики, не намирам особени различия между тези изкуства, но дори и да има някакви, то те не ги правят недиалогични. Може ли да има по-хармоничен и смислен разговор в едно пространство, където са събрани хубави картини, прекрасна музика и вълнуваща поезия…

Каква е ролята на музиката за Вашето творчество?

За последен път се опитвах да свиря и пея, когато бях в седми клас, но за благото на човешката цивилизация никога повече не опитах (освен в армията, когато трябваше да пеем в строя, но там пееха още стотина души, така че нямаше опасност!). По-късно осъзнах, че е доста „по-безопасно”, но и по-отговорно един немузикант да рисува музика и да пише стихове, които да звучат като музика.
Опитвам се да правя точно това, с цялата отговорност. Обожавам и музиката – без нея щяхме да живеем в най-ужасния кошмар. Това се отнася и за другите изкуства.

Какво е отношението на заглавието към изобразеното?

В някои случаи (основно в живописта) заглавието е като Полярната звезда, картата и компаса за пътешественика – без него се губиш.
Сега се замислих за практиката всички (или почти всички) творби до началото на миналия век да имат заглавия, а след този период – каквото реши художникът… Може би това е било въпрос на перфеционизъм и на отношение към работата, а сега на леко надменен постмодернистичен мързел. Понякога и аз наричам някои от картините си с името „Без име…”, но се чувствам неловко, когото хората да се чудят какво съм искал да нарисувам. Заглавието е посока.

Каква е връзката между форма и съдържание в картините Ви? Какво значение има за Вас значението?

Повече от 17 години работих в различни медии, едновеременно като графичен дизайнер и журналист – дуалистична роля, в чиято основа неотменно са и съдържанието, и формата. Постоянният стремеж (и задължение) да търся хармонични връзки между тези две карпизни категории винаги са ми помагали – и в рисуването, и в литературата. Стремя се, доколкото мога, да поддържам динамично равновесие между форма и съдържание. бразец за съвършенното взаимодействие между тях е китайската философия за изкуството на Празното пространство, в което разликата между Човек и Вселена не съществува. Но това е дзен…
Що се отнася до значението на значението – все още не съм нарисувал картина, нито написал стихотворение, а може би и няма да го направя (колкото и да изглежда предизвикателно) с идеята да бъдат без значение. Без значение може би означава без живот.

Доколко е важно за твореца разпознаването му през определено течение?

Зависи от твореца и неговата художествена и философска концепция. Някои държат непременно да бъдат разпознати или причислени към даден стил. Салвадор Дали тръбеше: „Сюрреализмът, това съм аз!” Фрида Кало категорично не се смяташе за сюрреалист и казваше: „Аз никога не рисувам мечти. Аз рисувам моята действителност”. Анди Уорхол е поп арт, Малевич е супрематизъм, Татлин е конструктивизъм и те едва ли биха искали да бъдат разпознавани по друг начин. За своето творчество мога да кажа, че най-точно ми се струва определението, което му даде преди години белгийската художничка проф. Соня Баутерс: „абстрактен мистицизъм.”

Заглавията и на двете Ви стихосбирки са приятна изненада – изразяват сякаш по детски наивен (необременен) и изумен поглед. Смятате ли, че изумяването ще спаси света?

С детството се разделихме отдавна. За съжаление. Оттогава се случиха много неща, които свалиха розовите очила от този поглед и той отдавна не се смайва наивно необременен. Това личи и от двете ми систихосбирки – „МузиМузеиМухи” и „Джаз слушат мечтите ми”, както и от разказите ми. Разбира се, продължавам да се изненадвам. Слава Богу, от красиви неща! Пред възможността три пъти дневно да се самооблъчвам от поднасяните ни с налудничаво усърдие долнопробни политически интриги, брутални изстъпления или блудкавожълти терзания на полуграмотни псевдозвезди, предпочитам друго. Предпочитам с приятели да откриваме малки вселени, докато сме на джаз (или рок) концерт; докато гледам Би Би Кинг по Mezzo; пред картините на Лика Янко и Генко в Градската галерия или докато вървя мислено с Кенет Уайт след Башо по „Тясната пътека до края на света”…
Хубаво е, че всичко това го има и все още е възможно. Иначе – светът е изумителен! Дано само не изумее от глупостта на човеците и сам да загуби ума си, защото тогава спасение няма да дойде отникъде.

--------------------------------------------------------
Марио Николов е роден на 14 февруари 1964 г. в София.
През 1982 г. завършва училището по художествена обработка на камъка в с. Кунино, Врачанска област.
По-късно учи графичен дизайн и реклама в СУ.
От 1992 г. е професионално ангажиран в областта на дизайна и оформлението на печатни издания. Работил е във всекидневниците „Подкрепа”, ПАРИ и „Дневник”.
През 1997 г. излиза дебютната му стихосбирка “МузиМузеиМухи” (изд. “Хермес”), а през юли 2002 г. – втората му книга “Джаз слушат мечтите ми” (изд. “ФАМА”). Сред литературните му „изкушения” са също така няколко разказа и една пиеса.
От 2005 г. досега има над десет самостоятелни изложби в България и Австрия, участвал е и в няколко общи.
Негови картини са притежание на ценители на изобразителното изкуство от България, Австрия, Германия, САЩ и Турция.